Стар, мъдър китаец се разхождал из заснеженото поле. Изведнъж срещу него се задала плачеща, възрастна жена.
– Защо плачете? – я попитал той.
– Защото мисля за моя живот, за младостта, красотата, която виждах в огледалото, за мъжа, който така силно обичах. Бог е жесток, че ни е дарил със способността да помним. Той е знаел, че винаги ще си спомням пролетта на моя живот и ще плача.
Мъдрецът се спрял и замислено се вгледал в далечината. Изведнъж жената спряла да хлипа:
– Какво гледате? – го попитала тя.
– Поле от цъфнали рози – отговорил мъдрецът. – Бог е бил великодушен към мен, като ме е надарил със способността да помня. Той е знаел, че през зимата, винаги ще си спомням пролетта и ще се усмихвам.

– Виждаш ли? Пак се скарахме. Не можем да бъдем заедно.
– А ти обичаш ли череши?
– Да.
– И като ги ядеш плюеш ли костилките?
– Ами да.
– Така е и в живота – трябва да плюем костилките и в същото време да обичаме черешите.

Четири запалени свещи горели тихо в безлюдната стая. Наоколо царяло такава тишина, че можело да се чуят техните думи.

Първата свещ казала: „Аз съм Спокойствието. За съжаление, хората не знаят как да ме запазят. Нямам друг избор освен да си отида.“ И тутакси угаснала.

Втората свещ казала: Аз съм Вярата. За съжаление, вече на никого не съм нужна. Хората въобще не се интересуват от мен. За това няма смисъл да горя повече.“ И тя угаснала.

Третата свещ казала: „Аз съм Любовта. Нямам сили да горя повече. Хората не ме ценят. Те са забравили да дават и получават любов.“ И тази свещ угаснала.

Изведнъж вратата се отворила и в тъмната стая влязло едно дете. Като видяло, че три от свещите са изгаснали, то се разплакало: „Какво правите? Мен ме е страх от тъмното. Трябва да светите!“

Трогната, четвъртата свещ отвърнала: „Не се бой! Не плачи! Докато аз горя, можеш да запалиш и другите три свещи. Аз съм Надеждата.“

Една дама разхождайки се из Париж, забелязала в едно кафене Пикасо, който усърдно скицирал. Тя се приближила и го попитала дали ще се съгласи да я нарисува набързо срещу съответната сума.
Пикасо се съгласил. След няколко минути нейната скицата била готова.
– Колко Ви дължа? – запитала дамата.
– Пет хиляди франка – отвърнал Пикасо.
– Но за тази скица ви трябваха само няколко минути – учудила се дамата.
– Не – възразил Пикасо – за нея ми трябваше цял живот.

Девойка седяла на пейката в парка и тихо плачела. По едно време по алеята се задал малчуган на велосипед с три колела. Станало му жал за момичето и той се спрял пред нея:
– Какичко, защо плачеш?
– Ох, хлапе, ти не можеш да разбереш – отвърнала девойката.
На малчуганът му се сторило, че след неговия въпрос, девойката заплакала по-силно. Той сложил ръка на коляното й и попитал:
– Нещо те боли? Искаш ли да ти дам играчка? Имам много…
Този път девойката избухнала в сълзи.
– Ох, момченце мило, никой не ме иска! Никой не ме обича!
– ….
Хлапакът се втренчил в девойката и казал:
– А ти всички хора ли попита?